„И аз съм жена като всички останали – имам мечти и искам да работя“

След историята на Диана Димитрова, ви представяме още една силна личност, достойна за уважение. Красимира, която освен майка, иска да бъде и обикновена жена, имаща нужда както от най-простите и малки неща, като например лично време, така и от възможност да бъде полезна за себе си и обществото.

Казвам се Красимира Кирилова. Разведена, с две деца. Завършила съм гимназия с профил изобразително изкуство и впоследствие – висше икономическо образование. Въпреки огромното ми желание, начинът, по който се стече животът ми, не позволи реализация в нито една от тези две области. С раждането на сина ми Симеон, който е с увреждане, всичко се сведе до грижи и отглеждането му.

Имам две прекрасни деца. Симеон на 19 години и Цвета – на 9. Симеон е със 100% инвалидност – прекрасен, усмихнат младеж, който въпреки тежестта на уврежданията си, всеки ден учи мен и сестра си на онези малки неща, позабравени от всички – като да обичаш, да се бориш, да се радваш и да си щастлив с малкото, което животъта ти е дал . A Цветка е една лъчезарна третокласничка.

Основният проблем, който утежнява живота ми, а и на всички в подобна ситуация, е невъзможността да се докажем, че освен майки сме и способни, активни жени, желаещи да бъдем полезни както на себе си, така и на обществото, като правейки това, на което сме способни, за което сме учили. Липсата на реализация, на избор, е същинският проблем.

Обичам всичко това, което ми липсва – да отида на кафе с приятелки, на театър, на кино, на екскурзия, да се забавлявам, все неща, за които трябва да имаш възможност и най-вече лично време.

Аз съм творческа личност. Обичам и мога да създавам предмети, които да радват и внасят красота в домовете и живота на хората. Друга моя страст е рисуването. Изключително съм удовлетворена, защото за първи път от раждането на сина ми някой гледа на мен като на човек, способен да създава и твори.

Оле Мале ми даде това, което мнозина смятат за даденост, а именно възможност да работя, хората да оценяват това, което правя, и да има реализация на труда ми.

Не искам непрекъснато хората да мислят за мен като майка на дете с увреждане.

Аз съм жена като всички останали – имам потребности, желания и мечти. Искам да се знае, че имаме нужда, желаем и можем да работим, стига да ни се даде тази възможност.

Диана – майката, която живее пълноценно, защото работи

Диана с двете си деца.

Днес ви представяме Диана Димитрова от Варна. Тя е една от майките в Оле Мале, а това е нейната лична история, която прекрасно илюстрира борбата, която майките на деца с увреждания в България водят.

Казвам се Диана Димитрова и съм на 43 години. Родена съм в малко градче до Варна, Вълчи дол. Учила съм в ТУ-Варна.

Синът ми, който е с увреждане, се роди, когато бях на 24 години. Тъкмо се дипломирах.

Тогава станах „Майката на Живко „, така ни наричаха по болниците.

Последваха десет доста тежки години, когато лежахме по различни лечебни заведения, докато нещата се стабилизират и овладеем заболяването. В края на този период с баща му се разведохме.

За щастие, успях да срещна мъж, който прие детето ми, в момента сме заедно и имаме още един син на 6 години.

Живко е с множество увреждания – хидроцефалия, епилепсия и умерена умствена изостаналост. Вече е на 19 години, но завинаги си остана едно голямо, добро дете. Другият ми син Димитър е умен и любопитен към света щурчо.

Отглеждането на дете с увреждане в България е доста сложна задача. Голям проблем е, че няма адекватна грижа за детето, така че родителят (майката) да продължи да живее що-годе нормално.

Имайки дете с увреждания, ти трябва да забравиш за себе си, за реализация в професията, за среща с приятели, ходене на кино, екскурзии и други такива нормални, човешки неща.

Бумащината за получаване на каквато и да е помощ от държавата е убийствена. Уморява.

Когато децата станат на 18 години, помощта секва и майката и „детето“ остават с мизерна пенсия. Изобщо не може да се говори за каквато и да е реализация на човека с увреждане. Оставате двамата, затворени вкъщи да мизерствате, страшно е.

Оле Мале е шанс. Освен финансовата помощ, оценката на хората за труда ни носи невероятно удоволствие. Разбираш, че освен майка и болногледачка, ставаш за нещо друго.

Обичам да плета, да изработвам мартеници. Работата е и арт-терапия за мен. Обичам да пътувам, макар да нямам много възможност за това. Обичам да се събирам с приятелки по женски, да чета, да творя.

Общественото мнение бавно се променя с годините, но общото схващане е, че сме едни нещастни, измъчени и бедни хора. Всъщност на мен увреждането на Живко не ми пречи – аз обичам детето си – такова, каквото е.

Пречи ми отношението на държавата и липсата на адекватна грижа.

Надежда Василева и нейната лична история

Всяка седмица ще представяме на страниците на нашия сайт една от майките, автори на предметите, които можете да закупите от сайта olemale.bg!

Днес ще ви представим Надежда Василева. Това е нейната лична история.

Родена съм преди 42 години в красивия, европейски град Русе. Имах интересно детство до 5-годишната си възраст, защото пътувахме – аз, мама, татко, на шлеп по река Дунав. Татко беше моряк, а по-късно – и старшина на шлеп в БРП /Българско речно плаване/. Когато си обграден през повечето време от вода и няма много възможности за игри с деца, тогава започваш от много малка да четеш, да рисуваш всичко, което виждаш около теб, да рецитираш стихове и играеш театър всяка вечер пред публика, да научаваш различни умения от колегите на татко и техните съпруги. Започнах да плета, уших първото си гобленче, а благодарение на един упорит чичко Киро се научих да казвам Р и не стигнах до логопед.

Пътувайки с шлепа, виждах уникални красоти покрай реката. За малко слизахме на брега, снабдявахме се с провизии и пак продължавахме. Набързо минавахме покрай красиви сгради, музеи, паметници, все нямаше време да се разгледа нещо. И сега, като затворя очи, имам спомени оттогава – от Будапеща и огромните Хали, от мостовете, Парламента, от двореца на Мария-Антоанета в Братислава, който се вижда от реката, от лебедите на кея на Регенсбург и красивото селце Дегендорф. Мечтая си един ден да имам възможност да пътувам и да видя с очите на осъзнат човек всички красиви градове и столици по течението на река Дунав.

След това започна периода на голямото учене – основно, средно-специално, висше и на многото кръжоци, курсове, спортове, танци. Всичко ми беше лесно и приятно, учех с удоволствие, радвах всички с отличните си оценки, имах изяви по сцени и стадиони. Не ме спираха или ограничаваха в избора на това с какво ще се занимавам, за което съм много благодарна. Нашите се разведоха, когато бях 4 клас, и тогава стана малко по-трудно, защото вече носех отговорност и за сестра си, но и това не беше проблем за мен – учех моите и нейните уроци и после ѝ ги разказвах, деляхме си задълженията вкъщи, защото мама работеше на три смени. Но нали беше женско царство, никоя от нас не се оплакваше. Имахме хубавите лета, когато ходехме на гости при бабите и дядовците си, летните лагери на море или планина. Супер си беше. Лятото преди да вляза в университета работих в магазинчето на наша съседка и със заплатата отидохме на първото самостоятелно море със сестра ми… като пиша за това сега и сърцето ми заби учестено … няма други такива уникални 10 дена. Еххх, сестричке мила!!

Учих и завърших с много добър успех Русенски Университет „Ангел Кънчев“, магистър съм по Приложно-програмно осигуряване. С една дума – програмист. Веднага след дипломирането започнах работа в Университета в Центъра за информационно и компютърно обслужване. Две години изпълнени с много учене и крадене на занаят, както се казва от най-добрите. Но заплатата беше много ниска и не стигаше за почти нищо. Затова през 2000 година се преместих в София и започнах работа в съвсем нова сфера за мен – кадастъра на столицата. Супер интересна и нова работа, в страхотен екип и много добър шеф. През 2004 год. той оцени труда ми, знанията ми, видя потенциал в мен и ми гласува доверие, като ме направи началник отдел. Бях доволна, обичам работата си, но искрено щастлива бях, когато няколко месеца по-късно разбрах, че съм бременна. Бях срещнала мъжа на живота си, очаквахме с любов и нетърпение детенцето си, сключихме брак, наехме нова квартира, всичко беше прекрасно. И си представяхме, че ще е така през целия ни живот. Но друго беше планирано за нас. На 24.05.2005 година родих нашето красиво момиченце Мария и приказката беше дотук.

Оказа се, че от първата си глътка въздух започна да прави епилептични пристъпи, нямаше сукателен рефлекс, търсеха причина за тежкото ѝ състояние, започнаха антибиотици, антиконвулсанти, приеха я в Педиатрията – 45 дни далече от мен, после 14 дни в Неврология, после 4 в Интензивен сектор, после 8 в Генетика и още безброй пъти в болницата. Всички лекари ни познаваха, обсъждаха на консилиуми детенцето и нищо. Мария и до ден днешен е без точна диагноза. Аз не знаех на кой свят съм, от мен се искаше много стриктно да водя дневници, в които описвах колко гърча и какъв вид гърч е направила, колко е продължил, какво е яла, колко пъти е повърнала, спала ли е, има ли обрив от лекарствата или не.

Имаше период, в който пиеше 7 вида лекарства, които трябваше да приема на три пъти през деня и да има интервал между приемите си. Представяте си как е минавал денят ми, нали???

Забравих за себе си, за мъжа ми, не вдигах телефона на никого, с никого не се виждах, освен с лекарите на Мария. Беше труден, много труден период от две години. Дойде време да се връщам на работа … да, ама как да стане това, в коя ясла ще вземат детето, как ще им се доверя, да я оставя ли изобщо на някого другиго, ще се справят ли с грижите за детето ми??? Обърнах се за помощ към психолог, работихме няколко месеца заедно и той ме посъветва да се върна на работа, за да мога да съхраня себе си, да бъде заето съзнанието ми с друго освен с мисли за най-лошото, което може да стане с детенцето ми, за да мога да ѝ се радвам, за да ѝ бъда полезна дълги години. Да търсим подходящо място и хора, на които да се доверим.

Тогава дойде свекърва ми да помага – да е жива и здрава, много ни помогна жената. Осем месеца беше при нас, а през това време ние търсехме Дневен център за деца със специални нужди. Извадихме уникален късмет, защото точно в този момент откриваха нов в ДМСГД “Св. Иван Рилски Чудотворец“ и търсеха дечица. Записахме я веднага. Мими свикна бързо, хареса персонала, обстановката, ние бяхме спокойни, че при нея винаги има медицинско лице и лекар. С нея работеха рехабилитатор и психолог. И така сутрин я водехме, следобед си я взимахме.

Цели осем години посещаваше този център, а последните три години успяхме да организираме за децата ни да има и изнесен клас от 6-то помощно училище и всеки ден с тях работеше педагог. Всичко беше добре за децата ни, за нас – родителите им, до това лято, когато директорката реши да го преструктурира и то да бъде само за деца от 1 до 7 години. Оказа се, че на нашите големи деца на по 11 години не им е  там мястото и – хоп – те си останаха вкъщи. И ние, родителите им – също.

Бог е милостив, той е знаел какво ще се случи и така нагласи нещата, че аз забременях и родих сина ни месеци преди този период. Сега съм с двете си дечица вкъщи. Ще имаме, живот и здраве, година и половина, за да намерим подходящ център за Мими и ясла за Богдан, за да мога аз да се върна на работа. Оххх, пак се отклоних много и пак пиша предимно за Мими, а не за мен. Но това е моят живот, аз съм на заден план, децата ми са на преден.

През тези интересни и трудни години аз не спирам да търся отговори за себе си, не спирам да се уча, развивам. Намирам начин да се радвам на малките неща и мисля, че това ме спасява да не полудея… Намерих начин да „изключвам“ поне за малко. Хобито ми са всички пипкави неща, които мога да правя с ръцете си – картички, албуми, кукли, играчки, гоблени, плетене, бижута, фигурки. Те са ми спасението. Бих искала да ходя на курсове, да се усъвършенствам, да правя нещата все по-професионално. Желанието ми е много, търпението в изобилие, прецизността също, а любовта, която влагам , е неизмерима.

Целият този текст, посветен на мен, писах три вечери във времето между къпането на децата, храненията им, приспиването… губих нишката на разказа, за което ви се извинявам. Надявам се да сте разбрали всичко за мен, което аз се опитах ви предам в тези редове.

Аз съм Надежда. Надежда за Мария и малкия Богдан.